Хубав, слънчев, пролетен ден. Часът бе около 11 преди обяд. Събудих се, закусих и се замислих как да премине денят ми. След дълго премисляне и много отказани предложения реших да изляза сам, на разходка. Не бях го правил скоро, а и хората казват, че било хубаво да останеш насаме с мислите си, уж.
Взех необходимото (кожено яке, телефон със слушалки, китарата и цигарите) и тръгнах. Телефонът засвири и първата песен - Hinder-Lips of an angel. Хареса ми, но тогава още не знаех, че тя ще остане в съзнанието ми, заедно с един прекрасен спомен. Бях решен да ида на „Острова”. Слънце, зеленина, абе направо идилия. По пътя събрах само негативни чувства и неодобрителни погледи – все пак бях с визията на „деградант” – китара на гърба и цигара в устата. Но хайде, както и да е. Не се обидих, няма как да се сърдиш на хора, живяли по времето на Тато ...
И така. Стигнах въпросния парк. Обиколих наоколо и открих подходящата пейка-измежду дърветата, на сянка. Седнах, извадих китарата от калъфа и засвирих. Не, че го можех много, но пък аз бях доволен. Насъбраха се хора – млади семейства с малки деца, явно звуците от струните ги бяха привлякли. „Какъв обрат в чувствата...” – си помислих, но не казах нито дума ... само се усмихвах. Мина известно време и хората си тръгнаха. Отиде си и детския смях. Тишината седна на своя трон, а на мен ми стана някакси ... самотно. „К’во пък” – си казах – „излезнал съм, за да бъда сам”. Тези думи трябваше да ме успокоят, но май не постигнаха голям успех. Оставих китарата, запалих цигара и си пуснах музика- „Scorpions-Send me an angel”. Тъкмо си мислех, че наоколо няма никого, когато я видях ... Катранено черна коса, небесно сини очи... явно Бог също бе чул молитвата от песента ... Изглеждаше, че бе дошла да потича... Мина покрай пейката, на която седяхме аз и китарата, погледна ме, със дълбоките си като океан очи, а усмивката и ... имах чувството, че дори и слънцето и завидя ... Не успях дори да направя някакво изражение. Бях тотално поразен. Тя усети това, усмихна се още повече и продължи ... Малко след това, осъзнал грешката си, започнах да се ядосвам на себе си и да се хокам. „Защо си такъв всеки път?” „Как може?!” ... Това нямаше да помогне, но човешки реакции, какво да ги правиш.. „Когато мине пак ще я заговоря” . Чаках ... 10, 20, 30 минути ... Тя не се появи. Тръгнах да обикалям, трябваше да я намеря. Търсих ли търсих, но единственото, което намирах бе празните пейки и голите корони на дърветата... Хората ги нямаше ... нямаше го и ангелът ...
„Guns’n’Roses-Don’t cry” – хмм ...подходяща песен. Махнах се от там, цялата тази меланхолия и монотонност не ми действаха особено добре. Вървях по улици, по които не бях минавал преди. Надявах се пак да срещна ангелските очи ... Телефонът звънна- мой приятел с покана за кафе – затворих , без да кажа и дума. Хиляди въпроси раздираха ума ми ... „ Кое беше това момиче?” , „ Къде се беше дянало ?” , „ Щях ли да я видя отново?” ... Толкова много въпроси, а нито един отговор ... Поех пътя към вкъщи. „ Epica” допринасяха за усилването на и без това трудната ситуация. Имах чувството, че времето беше спряло, а заедно с него и хората. Момичето, случката, историята ... всичко остана една МИСТЕРИЯ ...
