"Трябва да пиша, по дяволите, трябва да пиша" ... така започваше
всяка сутрин на Джак-32 годишен писател, работещ единствено, за да смогва да
купува животопотдържащите лекарства на сина си - Джак младши, страдащ от
неизлечима болест. Жената на Джак го беше напуснала ... Според нея той живеел в
свой измислен свят, бил загубил връзка с действителността.
Джак-младши бе едно жизнерадостно, добро дете. Всяка сутрин майка му го водеше
на детска градина, баща му го взимаше и всеки път минаваха през кварталната
бакалия , за да получи наградата за послушанието си- вафла. Малчуганът бе
наистина щастлив, а това, че родителите му се разбираха за всичко и си помагаха
го караше да се гордее с тях. Да, наистина семейството живееше в една пълна
идилия, докато хлапето не настина и трябваше да посети болницата. Докторът го
прегледа, направи стандартните изследвания, но като пристигнаха резултатите ...
остана като вцепенен. Помоли майката да изведе рожбата си, а бащата да остане.
- Господине, в кариерата си никога не ми е било толкова тежко да изреча тези думи ...
-Но какво, какво има, докторе?! Кажете! Моля ви!
-Вашият син ... това малко дете, невидяло нищо от живота, това е толкова рядка, нелечима болест ... защо точно на него ...
Тук Джак стана, избърса сълзите си, и излезна. Докторът го последва.
-Господине, почакайте! Сразеният мъж се обърна, като по изражението му се видя, че се подготвя да чуе следващите демонични стенания.
-Ако веднага започнем лечение с едни нови лекарства можем да удължим животът му!
-Докторе, с колко ... ?
- Ами ... да кажем , че има шанс да отгледате дори и внуци, г-н Уилямс!
- Направете всичко, което трябва!
-Но ...
-Какво но?!
- Господине, в кариерата си никога не ми е било толкова тежко да изреча тези думи ...
-Но какво, какво има, докторе?! Кажете! Моля ви!
-Вашият син ... това малко дете, невидяло нищо от живота, това е толкова рядка, нелечима болест ... защо точно на него ...
Тук Джак стана, избърса сълзите си, и излезна. Докторът го последва.
-Господине, почакайте! Сразеният мъж се обърна, като по изражението му се видя, че се подготвя да чуе следващите демонични стенания.
-Ако веднага започнем лечение с едни нови лекарства можем да удължим животът му!
-Докторе, с колко ... ?
- Ами ... да кажем , че има шанс да отгледате дори и внуци, г-н Уилямс!
- Направете всичко, което трябва!
-Но ...
-Какво но?!
-Трябва
да ви кажа, че това са съвсем нови лекарства и лечението не е никак евтино.
-Погледнете го, само вижте пламъка в невинните му очи, мислите ли, че не бих направил и повече от възможното, за да го задържа до себе си? Той ми е всичко, докторе, моля ви, помогнете му!
Така и стана. От следващата седмица вместо на детска градина, Джуниър идваше в болницата за така необходимите системи. Изглеждаше здрав, но като че ли той сам усещаше, че нещо не е както трябва. Загубиха се детската му лъчезарност, детските му пакости и смях. Семейство Уилямс стана пълна противоположност на това, което бяха до сега- спряха да общуват с приятелите си, да ходят на каквито и да е мероприятия, дори спряха и да си говорят, нямаше за какво.
Един ден Джак завърши романа си. Както и при всеки предишен, го занесе на ментора си, Били "Лудия" Джоунс. Той беше 63 годишен, дребнав човек, за когото всички казваха, че не е с всичкия си .
-Е Джак, ако съдя по творението ти, нещо яко е разтърсило живота ти. Всъщност какво става, виждаш ми се блед, не си се постригвал, не си се обръснал ... какво има?! да не би пак г-жа Уилямс да е объркала нещата ?!
- Не, стари ми приятелю, ако беше това, то сега бих те черпил с питие и бихме се смяли на това. Джаки, Били, моето малко момче ... Били, той умира, разбираш ли?! Умира, а аз не мога да направя нищо! Мога единствено да продължавам да го водя в гадната болница, и да се надявам, че ще мога да удължа жизнения му път ... Не изчака своя другар да каже нито дума. Стана, взе листовете с писанията си и хукна през вратата. „Ами сега, дали издателят ще го удобри?! Боже, моля те , трябва да го хареса и да го публикува, какво ще правя иначе?! Спестяванията ми свършиха! ... не трябва да мисля за тези неща, Боже, полудявам! Джак връхлетя в сградата а пред офиса го пресрещна секретарката.
-Добър ден, господине. Имате ли уговорен час?
-Не, нямам и не ми трябва!
Той блъсна вратата.
- Добър ден, г-н Уилямс! С какво мога да ви бъда полезен този път?
-Г-н Харис, извинете ме за безпардонното ми поведение, но наистина трябваше да се срещна с вас! Нося бестселърът, който ще донесе големи приходи както на мен, така и на вас и вашата така уважавана компания! ( Джон Харис бе директор на най-голямата издателска компания в областта и ако искаш да постигнеш нещо наистина значимо, то той е ключът за това. Джак имаше и предишни сделки с него, за това знаеше как да му влезне под кожата.)
- Новият бестселър ли? Ха! Нека го прочета, а Вас ще ви помоля да изчакате отвън.
Джак излезна. Опитваше се да не мисли за нищо, да успокои малко ума и сърцето си. Никой не може да каже колко време стоя той в чакалнята. Минутите минаваха като векове, прекарани в огньовете на Ада. „Нека влезе!” се чу от високоговорителя на бюрото на секретарката, а Джак дори не чака тя да го покани.
-Влезте, г-н Уилямс.
-Е, как е ? Хареса ли Ви ?
-Вижте, наистина е добър. Много добър при това. Но, разбирате ли, не е важно дали аз ще го харесам. Важно е какво читателят иска. В днешния модерен свят романи като Вашия за искреност и любов ... как да кажа ... са малко изтъркани. Модерният човек не се интересува от това. Той иска да чете за нoвостите, за технологиите, за актуалните проблеми ... Съжалявам, г-н Уилямс.
- Джон, не работим заедно за първи път. Моля те, не го правя за себе си, а за малкото ми момче! Нуждая се от пари за лечението му ...
-Това е покъртителна история, но няма какво да направя, ръцете ми са вързани ...
”Това беше. Загубих го, по дяволите, загубих рожбата си ...! „
Джак се прибра вкъщи. Там го посрещна Джуниър.
-Здравей, тате! Липсваше ми! Как беше на работа? Утре ще ходим ли пак при докторът?
Не, синко, утре няма да ходим.
-А вдругиден, тате, ще идем ли?
-Не ... и тогава няма ...
Бяха минали няколко дни. Джак не спеше дни и нощи в търсене на изход. По някое време телефонът звънна.
-Добър ден. Вие ли сте Джак Уилямс?
-Да, аз съм, кажете?
-Обаждаме се от местната болница. С прискърбие ви съобщаваме, че вчера, 13.01. 1969г. почина Били Джоунс. Вие бяхте посочен от него като единствен близък. Погребението ще се състои утре от 14:00 часа. Бихте ли могли да дойдете, защото той остави и писмо за вас.
-Да, разбира се, ще дойда.
”Какво става по дяволите?! Господи, какво искаш от мен? Какъв е този урок, който искаш да ми дадеш? Защо просто не отне моя живот? ... „
На другия ден Джак взе писмото. Отвори го, а от него изпадна малко ключе. Текста казваше: „ Скъпи ми другарю, ако четеш това, значи вече не съм сред живите. Да, знаех, че края е близо, но не исках да те натоварвам излишно. Все пак аз съм само един луд, на кого ли ще липсвам толкова. От теб искам да вземеш ключето и да отидеш до банката. Дай им го, те знаят какво да правят.
П.С. : Благодаря ти, не бих могъл да си представя как бих оцелял толкова време без приятел като теб! „
-Сбогом, приятелю ... едва успя да промълви през сълзи Джак.
Той взе първото метро и отиде в банката. Мина на свободното гише и само подаде ключето, както Били му беше заръчал.
-Елате с мен. Касиерката отвори трезора, а след това и една метална кутия, за която беше ключето.
-Това е завещанието на г-н Джоунс. В него вие сте единственият му наследник, а наследството е както следва:
1. Акции в размер на 58% от „Джоунс Холдинг”
2. Права върху всички 36 ретро автомобила на г-н Джоунс
3. 3 имота в покрайнините на града
Джак остана поразен. „Били едва преживяваше ... Как ?! ... Откъде ... ?!
- Нуждаем се единствено от подписът Ви и завещанието влиза в сила.
Джак се прибра вкъщи със сълзи на очите и прегърна Джуниър.
-Здравей, тате, как мина денят ти?
-Нямаше как да е по-добре,сине ... нямаше как да е по-добре.
Вечерта Джак чу по телевизията че група от учени разработили експериментално лекарство, което лекувало до 98% от болестотворните клетки на рядката болест ...
-Джуниър! Ела тук!
-Да, тате, кажи?
-Лети ли ти се със самолет?
-Да тате, много!
- Утре ще летим, и то призори!
-Ураа ... благодаря ти тате! Обичам те!
- И аз те обичам, детето ми ...
-Погледнете го, само вижте пламъка в невинните му очи, мислите ли, че не бих направил и повече от възможното, за да го задържа до себе си? Той ми е всичко, докторе, моля ви, помогнете му!
Така и стана. От следващата седмица вместо на детска градина, Джуниър идваше в болницата за така необходимите системи. Изглеждаше здрав, но като че ли той сам усещаше, че нещо не е както трябва. Загубиха се детската му лъчезарност, детските му пакости и смях. Семейство Уилямс стана пълна противоположност на това, което бяха до сега- спряха да общуват с приятелите си, да ходят на каквито и да е мероприятия, дори спряха и да си говорят, нямаше за какво.
Един ден Джак завърши романа си. Както и при всеки предишен, го занесе на ментора си, Били "Лудия" Джоунс. Той беше 63 годишен, дребнав човек, за когото всички казваха, че не е с всичкия си .
-Е Джак, ако съдя по творението ти, нещо яко е разтърсило живота ти. Всъщност какво става, виждаш ми се блед, не си се постригвал, не си се обръснал ... какво има?! да не би пак г-жа Уилямс да е объркала нещата ?!
- Не, стари ми приятелю, ако беше това, то сега бих те черпил с питие и бихме се смяли на това. Джаки, Били, моето малко момче ... Били, той умира, разбираш ли?! Умира, а аз не мога да направя нищо! Мога единствено да продължавам да го водя в гадната болница, и да се надявам, че ще мога да удължа жизнения му път ... Не изчака своя другар да каже нито дума. Стана, взе листовете с писанията си и хукна през вратата. „Ами сега, дали издателят ще го удобри?! Боже, моля те , трябва да го хареса и да го публикува, какво ще правя иначе?! Спестяванията ми свършиха! ... не трябва да мисля за тези неща, Боже, полудявам! Джак връхлетя в сградата а пред офиса го пресрещна секретарката.
-Добър ден, господине. Имате ли уговорен час?
-Не, нямам и не ми трябва!
Той блъсна вратата.
- Добър ден, г-н Уилямс! С какво мога да ви бъда полезен този път?
-Г-н Харис, извинете ме за безпардонното ми поведение, но наистина трябваше да се срещна с вас! Нося бестселърът, който ще донесе големи приходи както на мен, така и на вас и вашата така уважавана компания! ( Джон Харис бе директор на най-голямата издателска компания в областта и ако искаш да постигнеш нещо наистина значимо, то той е ключът за това. Джак имаше и предишни сделки с него, за това знаеше как да му влезне под кожата.)
- Новият бестселър ли? Ха! Нека го прочета, а Вас ще ви помоля да изчакате отвън.
Джак излезна. Опитваше се да не мисли за нищо, да успокои малко ума и сърцето си. Никой не може да каже колко време стоя той в чакалнята. Минутите минаваха като векове, прекарани в огньовете на Ада. „Нека влезе!” се чу от високоговорителя на бюрото на секретарката, а Джак дори не чака тя да го покани.
-Влезте, г-н Уилямс.
-Е, как е ? Хареса ли Ви ?
-Вижте, наистина е добър. Много добър при това. Но, разбирате ли, не е важно дали аз ще го харесам. Важно е какво читателят иска. В днешния модерен свят романи като Вашия за искреност и любов ... как да кажа ... са малко изтъркани. Модерният човек не се интересува от това. Той иска да чете за нoвостите, за технологиите, за актуалните проблеми ... Съжалявам, г-н Уилямс.
- Джон, не работим заедно за първи път. Моля те, не го правя за себе си, а за малкото ми момче! Нуждая се от пари за лечението му ...
-Това е покъртителна история, но няма какво да направя, ръцете ми са вързани ...
”Това беше. Загубих го, по дяволите, загубих рожбата си ...! „
Джак се прибра вкъщи. Там го посрещна Джуниър.
-Здравей, тате! Липсваше ми! Как беше на работа? Утре ще ходим ли пак при докторът?
Не, синко, утре няма да ходим.
-А вдругиден, тате, ще идем ли?
-Не ... и тогава няма ...
Бяха минали няколко дни. Джак не спеше дни и нощи в търсене на изход. По някое време телефонът звънна.
-Добър ден. Вие ли сте Джак Уилямс?
-Да, аз съм, кажете?
-Обаждаме се от местната болница. С прискърбие ви съобщаваме, че вчера, 13.01. 1969г. почина Били Джоунс. Вие бяхте посочен от него като единствен близък. Погребението ще се състои утре от 14:00 часа. Бихте ли могли да дойдете, защото той остави и писмо за вас.
-Да, разбира се, ще дойда.
”Какво става по дяволите?! Господи, какво искаш от мен? Какъв е този урок, който искаш да ми дадеш? Защо просто не отне моя живот? ... „
На другия ден Джак взе писмото. Отвори го, а от него изпадна малко ключе. Текста казваше: „ Скъпи ми другарю, ако четеш това, значи вече не съм сред живите. Да, знаех, че края е близо, но не исках да те натоварвам излишно. Все пак аз съм само един луд, на кого ли ще липсвам толкова. От теб искам да вземеш ключето и да отидеш до банката. Дай им го, те знаят какво да правят.
П.С. : Благодаря ти, не бих могъл да си представя как бих оцелял толкова време без приятел като теб! „
-Сбогом, приятелю ... едва успя да промълви през сълзи Джак.
Той взе първото метро и отиде в банката. Мина на свободното гише и само подаде ключето, както Били му беше заръчал.
-Елате с мен. Касиерката отвори трезора, а след това и една метална кутия, за която беше ключето.
-Това е завещанието на г-н Джоунс. В него вие сте единственият му наследник, а наследството е както следва:
1. Акции в размер на 58% от „Джоунс Холдинг”
2. Права върху всички 36 ретро автомобила на г-н Джоунс
3. 3 имота в покрайнините на града
Джак остана поразен. „Били едва преживяваше ... Как ?! ... Откъде ... ?!
- Нуждаем се единствено от подписът Ви и завещанието влиза в сила.
Джак се прибра вкъщи със сълзи на очите и прегърна Джуниър.
-Здравей, тате, как мина денят ти?
-Нямаше как да е по-добре,сине ... нямаше как да е по-добре.
Вечерта Джак чу по телевизията че група от учени разработили експериментално лекарство, което лекувало до 98% от болестотворните клетки на рядката болест ...
-Джуниър! Ела тук!
-Да, тате, кажи?
-Лети ли ти се със самолет?
-Да тате, много!
- Утре ще летим, и то призори!
-Ураа ... благодаря ти тате! Обичам те!
- И аз те обичам, детето ми ...
