Муза

     Догаряща цигара в пепелника. Димът, разбулван от тежките въздишки на един отчаян човек.
-Люк, къде си, по дяволите?! Всички чакат теб, всички чакат Краля!
-Няма да дойда.
-Какво?! Как дори можеш да си го помислиш?! След 30 минути съм при теб!
-Добре, Винс, чакам те.
Люк Бишъп беше най-добрият писател в цял Лос Анджелис. Книгите му се продаваха по-бързо от тениски на Джако или от дисковете на Мадона.
Свистене на гуми, а след това и трясък от затваряне на врата. Винс връхлетя в къщата и започна да крещи.
-Люк, приятелю, ставай, какво има, кога пак си пропушил, какво по дяволите се случва тук?!
-Винс, няма я. Загубих я завинаги.
-Какво, кой си загубил, какви са тези глупости?!
-Луси, Винс, няма я! Напусна ме!
-Какво ти пука за тая долна пачавра?! Ти си Кралят, можеш да имаш която си пожелаеш! Този град е твой, ако искаш да ти уредя няколко такива като Луси мога да го направя още сега!
-Винс, от колко години си ми агент? 5? 6? Как, мамка му, не разбра що за човек съм?! Аз не съм този, за когото ти ме представяш пред хората! Аз не съм вашият крал! Аз съм просто един човек, който бе воден от любовта и я изказваше върху белите листове! Аз не съм нищо повече! Сега, когато Я нямам, аз нямам нищо, разбираш ли?! Сега аз съм поредния самотник с големи банкови сметки, който е загубил смисъла да продължи!
-Люк, Люк, Люк ... виж сега ... явно тя наистина те е оплела в мрежите си. Имаш късмет, че аз съм тук. Ще ти помогна да минеш през това. Аз и ти, както преди, нали?
-Винс ... ти не си ми приятел. Ти си тук, защото имаш полза от мен. Дали ако нещата не бяха потръгнали така сега щеше да си тук и да ме убеждаваш колко съм велик?! Попитал ли си ме поне веднъж как по дяволите се чувствам аз?! За теб е важен само бизнеса! Трупаш състояние на мой гръб, без дори да ти пука какво всъщност съм написал, важното е да се продават. Ти си една отрепка, хищник, гаден паразит! Махай се!
The burning red зазвуча из стаята. Цигареният дим се увеличи, а лампата бе изгасена. Люк изкара така до зори, след което заспа на пода с бутилка в ръка. 14:30. Люк отвори очи, а махмурлукът сериозно се опитваше да му пръсне главата. "Кое време е станало, време е да се обадя на Луси, не съм я чувал цял ден ..." Тъкмо взе телефона и мислите изплуваха в главата му ... Нея вече я нямаше. Единственото, което бе останало бяха нейната снимка над камината и нейният аромат.
"Не мога да стоя повече в тази къща! Всичко ми напомня за нея!" Люк излезе. Без посока, просто ... нанякъде. Качи се в колата и отпраши. Без да знае накъде кара стигна до хълма, от който имаше страхотна гледка към града. Едва когато спря, осъзна, че това е тяхното място, мястото, на което той я заведе за първи път, мястото на което я целуна за първи път ... "Боже, защо го правиш?! Моля те, нека я забравя!" Люк седна на земята и изпадна в размисли. Спомни си за всички места, където бяха ходили, как тя му казваше, че това ще трае вечно, че винаги ще бъде до него ... Мислите му бяха изгонени от тежкото развяване на крилете на орел. Хищникът си бе набелязал жертва- малък, невинен гълъб, който дори не подозираше за опасността." Бързо, махай се от там!" Люк се развика, все едно птицата щеше да го разбере ... Единственото, което му остана е да гледа фаталната сцена. "Мамка му, аз съм гълъбът, а Луси и целият скапан свят са орела ... НЯМА да се предам! Ще продължа напред!" Качи се в колата и се прибра вкъщи. Извади старата пишеща машина, сипа си уиски и седна. "Така, нека да творим!" Минаваха час след час, чаша след чаша. Около полунощ Люк звънна на Винс.
- Знаеш ли кое време е ?!
-Виж, знам, че ти наговорих много неща, но и сам знаеш, че са истина. Имам нов бестселър. Ако се интересуваш, чакам те у нас.
След 15 минути се чу тропане на вратата.
-Хеей, човече, знаех си, че това не беше ти! Кралят се завърна! Хахаа, дай го, искам да го прочета още сега!
-Не, искам да го прочетеш у вас. Вземи го.
Люк изпрати Винс и на вратата му каза:
-Винс, искам наистина да вникнеш в написаното.
-Нямай грижи, братле, отново ще сме на върха!
След половин час телефонът зазвъня. Люк вдигна.
-Какво по дяволите е това?!
-Това е новият ми роман, Винс. Хайде, приятелю, продай го.
-Но това са 200 празни страници?! Ти ебаваш ли се с мен?!
- Вече толкова години ти избираш какъв да ме покажеш пред хората. Като че ли няма значение какво ще има написано. Давай, Винс, сега имаш  още по-голямо поле за изява! Кажи на приятелчетата си, че вашият КРАЛ вече го няма. От тук нататък има само Люк Бишъп-обикновен човек с обикновени желания и мечти.
-Майната ти, Люк. Имаше голямо бъдеще и го захвърляш заради една фуста?! Майната ти! Не си нито първия, нито последния писател! Аз винаги ще съм добре!
Люк затвори телефона. Самодоволна усмивка се появи на лицето му. Сякаш бе изпълнил своята мисия. На следващата седмица започна работа като барман в един крайпътен бар. След 2 месеца стана пиколо,  а след 3- шофьор на лимозина. Той искаше да види живота през различни кръгозори, през погледа на обикновените хора, през погледа на героите от книгите си, които сякаш не познаваше ...

Песен

Пей, сърце
недей се ти скърби,

пей, сърце, дори и да боли!

Радвай се на кръгозора ти,

на мъждукащата светлина дори!

За тъгата ти не мисли,

за съдбовните сплетни,

нито за горестните дни!

Пей, сърце

недей се ти скърби,

с песен ти продължи

пътека нова си проправи

света свой промени!

Продължи да съществуваш,

над тъгата да пируваш

и накрая ще възтържествуваш!

Пей, сърце

ахх, ти, недорасло дете

пей, за светло бъдеще!