Надежда, Вечност и едно Огледало

Стоеше на една пейка. Сив, мрачен, изпълнен с абсолютно нищо ден. Бързо преминаващи коли, сгъстяващи се облаци, нямаше дори един гарван за разнообразяване на картинката. Кой стоеше ли? Той. Да, просто той.
   Тропот от бягащи стъпки по паважа.
   -Хей, спри! На къде бягаш така? Спри! Гони ли те някой? Хаха.
  - Не мога! Бързам! Бягам! Гони ме!
  -Чакай, кой те гони? Ха, спри, тук е сигурно. Когато стоиш на едно място си в безопасност.
  -Явно ти си по-заблуден и от мен. Тръгвай веднага! Тя идва!
  -Ха, че къде да ходя? Коя е ТЯ?
  -Вечността. Идва.
  -Ти май не си с всичкия си. Каква вечност, коя си ти?
  -Не, ти ми кажи кой си.
  -Аз съм ... всъщност не знам кой съм. Всички ме наричат Джон. Стоя тук и чакам.
  -Какво чакаш?
  - Да ми се случи нещо. Нещо хубаво. Все някога трябва да стане и това.
  -Да. Това са И любимите думи.
  -На кого? Пак ли на твоята Вечност?
  - Ха, да. Стани и тръгни с мен. Довери ми се.
  -Та аз дори не те познавам, не се представи, как да оставя сигурното и да тръгна с теб?
  -Довери ми се, ще ти разкажа по пътя.
  И все пак тръгнали. Джон не осъзнавал защо е оставил „своята безопасност“ , но пък някакви нови чувства напирали в него- доверие и любопитство.
  - Ще ми кажеш ли все пак коя си и на къде отиваме?
  - Мен ме наричат по много начини – хахо, откачена, побъркана, загубила разсъдъка си, а някои хора – просто Хоуп. Като се замисля, последното е за предпочитане, ха!
  - Ако и на тях си говорила същите неща, разбирам защо са те наричали така. Човек е в безопасност на познатото място, неизвесността носи със себе си опасности.
  - И какво ти е донесла до сега твоята безопасност? Щастие?! Хубави моменти?! Стоиш и чакаш ... и чакаш, и чакаш докато не дойде ... ТЯ, Вечността. И тогава какво? Ще бъде късно за всичко. Идва , взима те с нея и това е, каквото си открил- до там. Какво ще ти остане? А?! Знаеш ли?! Едно огледало. Огледало, в което се гледаш всеки ден, но не виждаш външността си, а това, което е в теб. А то погрознява. Погрознява всеки ден, увяхва като откъснато цвете и ти не можеш да направиш нищо, за да го спреш. ТЯ ще е свършила своята работа добре, двамата заедно ще чакате деня на пристигането И, когато ще дойде за теб. Тогава няма да имаш дори огледало, Джон. Нищо. Едно нищо. Мрак. Мрак и тишина. Знаеш ли, всъщност ти си един голям късметлия. Късметлия си, че те открих преди НЕЯ.
Тук Джон замлъкна. Може би за пръв път в живота си той наистина се замисли над тези неща. Какво ще стане, ако всичко свърши? Аз не съм постигнал нищо, няма да оставя нищо след себе си, не дръзнах да  опозная непознатото, да рискувам , да живея ...

-Хоуп, помогни ми! Нека да не спираме! Да вървим! Нека да ... всъщност ... на къде, Хоуп? Какво трябва да направим?
-Ха, сега взе, че ти стана интересно, а?! Върви, Джон, върви с мен. Няма да спираме. Ще вървим, без да гледаме назад, защото нямаме време. Рано или късно ТЯ ще дойде. Но до тогава има време. Ще сме открили нови светове, нови хора, нови преживявания, нови чувства ... все неща, непонятни за теб.
-Добре, но все пак, ТЯ ще дойде някой ден, Хоуп.
- Това е нещо, което дори аз не мога да предотвратя. Аз мога само да те насоча, да бъда твоя спътница. Ти избираш, Джон, мрака или живян пълноценно живот, низ от падения и възходи, както трудни, така и прекрасни моменти и събития, бурен живот и спокойни старини, заобиколен от близки и хора,на които можеш да разчиташ и си го правил цял живот. Ти решаваш, Джон, изборът е твой.

Муза (част 2)

    Беше минала почти година. Всичко си беше по старо му. Обикновеният човек Люк Бишъп обикаляше постоянно, въплъщавайки се в различни "роли". Сега той бе рецепционист в голям хотел в Ню Йорк и нещата вървяха наистина добре- спокоен живот, разбираше се с колегите, проблемите бяха от сорта на откраднати кърпи или пресрочен престой. Той живееше в малък апартамент близо до хотела, в който единствените вещи бяха легло, кресло, телевизор и стара китара със скъсани струни, подарена от баща му за десетия рожден ден. Люк така и не смени струните и. Където и да идеше я взимаше със себе си, неговия другар, неговия слушател, неговата спътница. Сега Люк беше в ролята на човек, който неволно се бе превърнал в много важна част от живота му. Преди години точно грешка на рецепционист срещнала Люк с Луси, като стаите им били объркани.
  Денят бе четвъртък. Слънчев, приятен, усмихнати хора, идилия. 8:30. Люк постъпи на работното си място с ароматна чаша кафе в ръка. "Добро утро, Люк, как си днес?"- поздрави го колежката му, а в последствие и приятелка Мери. "Добро утро, готов съм да спасяваме света", каза през смях Люк. Денят вървеше както винаги- записване на данни, посрещане и изпращане на клиенти с усмивка и хокане по мексиканската чистачка Хуана, която не разбираше какво и се казва и вършеше нещата по своему. 12:30. Обедна почивка. Люк излезна пред хотела за по цигара с пиколото, обсъждайки популацията на тюлени, или иначе казано, 30 минути празни приказки.Тъкмо Боби (пиколото) разказваше как се е скарал с приятелката си когато срязващ звук от спирачки сякаш спря времето. Кола със счупена броня, детско колело на земята. Малко момче лежеше отпред и не помръдваше. При вида на това Люк веднага се втурна натам. Падна на земята, взе детето в скута си. Имаше пулс, но не беше в съзнание. Личеше, че лявата му ръка е счупена, затова Люк остана така . Набра 911 и зачака помощ, като не спираше да говори на детето. Минаха 12 минути. Дойде и линейката. Люк внимателно се отдръпна, за да могат докторите да помогнат на момчето. Даде и визитка с номера си на шофьора и настоя да му бъде съобщено състоянието на момчето. Линейката отпраши с включени сирени и светлини. "Героят" стана, изтупа се и какво да види ... Сякаш бе на сцена. Минувачите го бяха наоградили и пляскаха и се радваха. "Какво правите?! Нима това не е нормална човешка реакция?! Около момчето имаше поне 10ма от вас, а вие само стояхте и гледахте?! Дано някой ден да не попаднете в неговата ситуация ... " "Люк, Люююк, О, боже мой, Люююк! " ... Той се обърна , а смръщеният му поглед се вкамени. Времето отново спря. Това бе ТЯ ... Луси се хвърли да го прегръща и милва, целуна го по бузата ... Люк се срина напълно. Едвам се държеше на краката си. "Ела да те запозная с някого." "Люк, това е Бен, Бен Роджърс, той е доктор, дори хирург, не е ли страхотен?! Бен , това е Люк, той е мой .... ъъм .. много добър приятел от миналото." Люк подаде ръката си, като дори не виждаше какво се случва пред него."Е ... радвам се, че се видяхме. Аз трябва да се връщам на работа" - едвам измълви той. "Почакай, ще съм няколко дни в града, може да се видиим..." Люк не спираше да върви. Чувстваше се като бездомник, на когото е предложено жилище , а накрая му взимат и дрипавото одеало, с което се топли под някой мост. "Люк, какво има?! Какво се е случило?!"- Мери се опитваше да помогне на приятеля си но без успех. "Беше ТЯ, Мери ... беше ТЯ" ... Люк се прибра вкъщи, седна на пода и хвана старата китара без струни. "Тъкмо бях почнал да я забравям ... какво да правя сега?! Защо сега?! И какъв по дяволите е този хирург?! Тя не беше такава ... може би Винс беше прав ... мамка му, всичко се прецака..." Главата му беше пълна каша . След 2 дни сякаш времето тръгна наново. Летаргията бе прекъсната от мелодията на телефона.
-Добър ден.
-Щом така мислите.
-Търся г-н Люк Бишъп.
-Ако ще ми продавате нещо, имам си всичко, вече съм открил Бог и нямам нужда от гадателки.
-Хаха, не. Аз съм Джордж Уелингтън.  Вие сте се превърнали в един от най-важните хора в живота ми. Спасили сте моето дете!
-Ааа, как е то? Казах на докторите да ми се обадят. Мамка им, никога не изпълняват ...
-Няма значение, важното е , че Томи (синът ми) е жив и здрав, благодарение на вас!
- Господине, не знам дали ще ми повярвате, но тази новина помогна страшно много и на мен ... Явно светът не бил толкова зъл и коварен.
-Люк, нали мога да те наричам така, свободен ли си в следващите дни, за да се срещнем. Мисля, че мога да върна услугата.
-Няма проблем, с удоволствие. Ще чакам обаждането ти.
-Всъщност, почакай, можеш ли утре да ми отделиш час-два?
-Да, така или иначе съм в "болничен".
-11:00 на главния вход на Сентръл парк?
-Страхотно, до утре.
Люк затвори телефона, запали цигара и отново седна на пода с китарата. Искаше да се отърси и  да продължи, но някакси нещо го спираше, като висока преграда между него и остатъка от живота му. "Майната му, писна ми да мисля. Ще ми гръмне главата. Ще си седя на пода и ще гледам тавана, като пълен идиот".
9:30. Беше просто звука от будилника, но за човек спал на пода беше като средновековно мъчение. След борбата със столове, китара и маса беше спряно. "Добре, костюм, обувки, обръснал съм се,  парфюм ... а ... и цигари, задължително цигари." Всъщност, всекидневната подготовка, но Люк чувстваше, че днешния ден е специален. От притеснение отиде 20 минути по-рано, облегна се на една ограда и зачака.
10:59. Спря такси, от което слезна човек на видима възраст към 40те, с изискан костюм и катинарче и се запъти директно към Люк.
-Здравей, Люк.
-Здравей, Джордж, с леко учудване отговори Люк.
-Хаха, извинявай ако съм те стреснал. Нека седнем и да ти обясня за какво исках да поговорим.
Така, първо да ти кажа, че аз съм директор на гимназия и много добре знам кой наистина е Люк Бишъп, много харесвах работата ти.
-Ами, първо благодаря и второ, ако ще говорим за моето "завръщане" ... няма как да стане.
-Не, не, имам едно ... екстравагантно предложение. Ще говоря направо. Искам да станеш учител по философия в гимназията. Знам, че заплатата не е кой знае какво, знам, че може би ще кажеш, че това не е за теб, но ми е доста интересно какво ще се получи. Какво ще кажеш, да пробваме?
-Ъм .. аз ..? Философия ...? Чакай малко, сигурен ли си, че не ме бъркаш с някого друг?
- Хаха, не. Говоря точно за теб, Люк. Чел съм книгите ти. Знам, че не пишеш плоски комерсиални историики, превръщащи се в бестселъри от "стадото". Изразяваш себе си. Караш хората да се замислят върху неща, които са всекидневно около тях, а дори не им обръшат внимание. Това искам да предадеш и на учениците. Да ги накараш да мислят извън границите на автоматичното запомняне на ненужна информация.
-Ха ... аз, учител по философия ... ще имам право да ги обучавам, както аз искам, така ли?
-Да, вярвам, че ще се получи.
Люк погледна замислено, а ехидна усмивка се появи на лицето му.
-Знаеш ли какво, Джордж, може и да пробвам. Изглежда забавно.
-Бях сигурен, че ще се навиеш, затова направо ти донесох и договора. Започваш в понеделник. Ела в 7:00 с подписания договор.
-Ха, ще го подпиша още сега, но ... 7?!
- Това е училище, Люк, не закусвалня!
-Добре, добре. а всъщност ... коя е гимназията?
-А ... да (смеейки се). "Think outside the box" High School. Кажи на шофьора на таксито, той ще знае къде е.

Муза

     Догаряща цигара в пепелника. Димът, разбулван от тежките въздишки на един отчаян човек.
-Люк, къде си, по дяволите?! Всички чакат теб, всички чакат Краля!
-Няма да дойда.
-Какво?! Как дори можеш да си го помислиш?! След 30 минути съм при теб!
-Добре, Винс, чакам те.
Люк Бишъп беше най-добрият писател в цял Лос Анджелис. Книгите му се продаваха по-бързо от тениски на Джако или от дисковете на Мадона.
Свистене на гуми, а след това и трясък от затваряне на врата. Винс връхлетя в къщата и започна да крещи.
-Люк, приятелю, ставай, какво има, кога пак си пропушил, какво по дяволите се случва тук?!
-Винс, няма я. Загубих я завинаги.
-Какво, кой си загубил, какви са тези глупости?!
-Луси, Винс, няма я! Напусна ме!
-Какво ти пука за тая долна пачавра?! Ти си Кралят, можеш да имаш която си пожелаеш! Този град е твой, ако искаш да ти уредя няколко такива като Луси мога да го направя още сега!
-Винс, от колко години си ми агент? 5? 6? Как, мамка му, не разбра що за човек съм?! Аз не съм този, за когото ти ме представяш пред хората! Аз не съм вашият крал! Аз съм просто един човек, който бе воден от любовта и я изказваше върху белите листове! Аз не съм нищо повече! Сега, когато Я нямам, аз нямам нищо, разбираш ли?! Сега аз съм поредния самотник с големи банкови сметки, който е загубил смисъла да продължи!
-Люк, Люк, Люк ... виж сега ... явно тя наистина те е оплела в мрежите си. Имаш късмет, че аз съм тук. Ще ти помогна да минеш през това. Аз и ти, както преди, нали?
-Винс ... ти не си ми приятел. Ти си тук, защото имаш полза от мен. Дали ако нещата не бяха потръгнали така сега щеше да си тук и да ме убеждаваш колко съм велик?! Попитал ли си ме поне веднъж как по дяволите се чувствам аз?! За теб е важен само бизнеса! Трупаш състояние на мой гръб, без дори да ти пука какво всъщност съм написал, важното е да се продават. Ти си една отрепка, хищник, гаден паразит! Махай се!
The burning red зазвуча из стаята. Цигареният дим се увеличи, а лампата бе изгасена. Люк изкара така до зори, след което заспа на пода с бутилка в ръка. 14:30. Люк отвори очи, а махмурлукът сериозно се опитваше да му пръсне главата. "Кое време е станало, време е да се обадя на Луси, не съм я чувал цял ден ..." Тъкмо взе телефона и мислите изплуваха в главата му ... Нея вече я нямаше. Единственото, което бе останало бяха нейната снимка над камината и нейният аромат.
"Не мога да стоя повече в тази къща! Всичко ми напомня за нея!" Люк излезе. Без посока, просто ... нанякъде. Качи се в колата и отпраши. Без да знае накъде кара стигна до хълма, от който имаше страхотна гледка към града. Едва когато спря, осъзна, че това е тяхното място, мястото, на което той я заведе за първи път, мястото на което я целуна за първи път ... "Боже, защо го правиш?! Моля те, нека я забравя!" Люк седна на земята и изпадна в размисли. Спомни си за всички места, където бяха ходили, как тя му казваше, че това ще трае вечно, че винаги ще бъде до него ... Мислите му бяха изгонени от тежкото развяване на крилете на орел. Хищникът си бе набелязал жертва- малък, невинен гълъб, който дори не подозираше за опасността." Бързо, махай се от там!" Люк се развика, все едно птицата щеше да го разбере ... Единственото, което му остана е да гледа фаталната сцена. "Мамка му, аз съм гълъбът, а Луси и целият скапан свят са орела ... НЯМА да се предам! Ще продължа напред!" Качи се в колата и се прибра вкъщи. Извади старата пишеща машина, сипа си уиски и седна. "Така, нека да творим!" Минаваха час след час, чаша след чаша. Около полунощ Люк звънна на Винс.
- Знаеш ли кое време е ?!
-Виж, знам, че ти наговорих много неща, но и сам знаеш, че са истина. Имам нов бестселър. Ако се интересуваш, чакам те у нас.
След 15 минути се чу тропане на вратата.
-Хеей, човече, знаех си, че това не беше ти! Кралят се завърна! Хахаа, дай го, искам да го прочета още сега!
-Не, искам да го прочетеш у вас. Вземи го.
Люк изпрати Винс и на вратата му каза:
-Винс, искам наистина да вникнеш в написаното.
-Нямай грижи, братле, отново ще сме на върха!
След половин час телефонът зазвъня. Люк вдигна.
-Какво по дяволите е това?!
-Това е новият ми роман, Винс. Хайде, приятелю, продай го.
-Но това са 200 празни страници?! Ти ебаваш ли се с мен?!
- Вече толкова години ти избираш какъв да ме покажеш пред хората. Като че ли няма значение какво ще има написано. Давай, Винс, сега имаш  още по-голямо поле за изява! Кажи на приятелчетата си, че вашият КРАЛ вече го няма. От тук нататък има само Люк Бишъп-обикновен човек с обикновени желания и мечти.
-Майната ти, Люк. Имаше голямо бъдеще и го захвърляш заради една фуста?! Майната ти! Не си нито първия, нито последния писател! Аз винаги ще съм добре!
Люк затвори телефона. Самодоволна усмивка се появи на лицето му. Сякаш бе изпълнил своята мисия. На следващата седмица започна работа като барман в един крайпътен бар. След 2 месеца стана пиколо,  а след 3- шофьор на лимозина. Той искаше да види живота през различни кръгозори, през погледа на обикновените хора, през погледа на героите от книгите си, които сякаш не познаваше ...

Песен

Пей, сърце
недей се ти скърби,

пей, сърце, дори и да боли!

Радвай се на кръгозора ти,

на мъждукащата светлина дори!

За тъгата ти не мисли,

за съдбовните сплетни,

нито за горестните дни!

Пей, сърце

недей се ти скърби,

с песен ти продължи

пътека нова си проправи

света свой промени!

Продължи да съществуваш,

над тъгата да пируваш

и накрая ще възтържествуваш!

Пей, сърце

ахх, ти, недорасло дете

пей, за светло бъдеще!

Съдба

 

  "Трябва да пиша, по дяволите, трябва да пиша" ... така започваше всяка сутрин на Джак-32 годишен писател, работещ единствено, за да смогва да купува животопотдържащите лекарства на сина си - Джак младши, страдащ от неизлечима болест. Жената на Джак го беше напуснала ... Според нея той живеел в свой измислен свят, бил загубил връзка с действителността.

   Джак-младши бе едно жизнерадостно, добро дете. Всяка сутрин майка му го водеше на детска градина, баща му го взимаше и всеки път минаваха през кварталната бакалия , за да получи наградата за послушанието си- вафла.  Малчуганът бе наистина щастлив, а това, че родителите му се разбираха за всичко и си помагаха го караше да се гордее с тях. Да, наистина семейството живееше в една пълна идилия, докато хлапето не настина и трябваше да посети болницата. Докторът го прегледа, направи стандартните изследвания, но като пристигнаха резултатите ... остана като вцепенен. Помоли майката да изведе рожбата си, а бащата да остане.
- Господине, в кариерата си никога не ми е било толкова тежко да изреча тези думи ...
-Но какво, какво има, докторе?! Кажете! Моля ви!
-Вашият син ... това малко дете, невидяло нищо от живота, това е толкова рядка, нелечима болест ... защо точно на него ...
Тук Джак стана, избърса сълзите си, и излезна. Докторът го последва.
-Господине, почакайте! Сразеният мъж се обърна, като по изражението му се видя, че се подготвя да чуе следващите демонични стенания.
-Ако веднага започнем лечение с едни нови лекарства можем да удължим животът му!
-Докторе, с колко ... ?
- Ами ... да кажем , че има шанс да отгледате дори и внуци, г-н Уилямс!
- Направете всичко, което трябва!
-Но ...
-Какво но?!

-Трябва да ви кажа, че това са съвсем нови лекарства и лечението не е никак евтино.
-Погледнете го, само вижте пламъка в невинните му очи, мислите ли, че не бих направил и повече от възможното, за да го задържа до себе си? Той ми е всичко, докторе, моля ви, помогнете му!
Така и стана. От следващата седмица вместо на детска градина, Джуниър идваше в болницата за така необходимите системи. Изглеждаше здрав, но като че ли той сам усещаше, че нещо не е както трябва. Загубиха се детската му лъчезарност, детските му пакости и смях. Семейство Уилямс стана пълна противоположност на това, което бяха до сега- спряха да общуват с приятелите си, да ходят на каквито и да е мероприятия, дори спряха и да си говорят, нямаше за какво.
   Един ден Джак завърши романа си. Както и при всеки предишен, го занесе на ментора си, Били "Лудия" Джоунс. Той беше 63 годишен, дребнав човек, за когото всички казваха, че не е с всичкия си .
-Е Джак, ако съдя по творението ти, нещо яко е разтърсило живота ти. Всъщност какво става, виждаш ми се блед, не си се постригвал, не си се обръснал ... какво има?! да не би пак г-жа Уилямс да е объркала нещата ?!
- Не, стари ми приятелю, ако беше това, то сега бих те черпил с питие и бихме се смяли на това. Джаки, Били, моето малко момче ... Били, той умира, разбираш ли?! Умира, а аз не мога да направя нищо! Мога единствено да продължавам да го водя в гадната болница, и да се надявам, че ще мога да удължа жизнения му път ... Не изчака своя другар да каже нито дума. Стана, взе листовете с писанията си и хукна през вратата. „Ами сега, дали издателят ще го удобри?! Боже, моля те , трябва да го хареса и да го публикува, какво ще правя иначе?! Спестяванията ми свършиха! ... не трябва да мисля за тези неща, Боже, полудявам! Джак връхлетя в сградата а пред офиса го пресрещна секретарката.
-Добър ден, господине. Имате ли уговорен час?
-Не, нямам и не ми трябва!
Той блъсна вратата.
- Добър ден, г-н Уилямс! С какво мога да ви бъда полезен този път?
-Г-н Харис, извинете ме за безпардонното ми поведение, но наистина трябваше да се срещна с вас! Нося бестселърът, който ще донесе големи приходи както на мен, така и на вас и вашата така уважавана компания! ( Джон Харис бе директор на най-голямата издателска компания в областта и ако искаш да постигнеш нещо наистина значимо, то той е ключът за това. Джак имаше и предишни сделки с него, за това знаеше как да му влезне под кожата.)
- Новият бестселър ли? Ха! Нека го прочета, а Вас ще ви помоля да изчакате отвън.
Джак излезна. Опитваше се да не мисли за нищо, да успокои малко ума и сърцето си. Никой не може да каже колко време стоя той в чакалнята. Минутите минаваха като векове, прекарани в огньовете на Ада. „Нека влезе!” се чу от високоговорителя на бюрото на секретарката, а Джак дори не чака тя да го покани.
-Влезте, г-н Уилямс.
-Е, как е ? Хареса ли Ви ?
-Вижте, наистина е добър. Много добър при това. Но, разбирате ли, не е важно дали аз ще го харесам. Важно е какво читателят иска. В днешния модерен свят романи като Вашия за искреност и любов ... как да кажа ... са малко изтъркани. Модерният човек не се интересува от това. Той иска да чете за нoвостите, за технологиите, за актуалните проблеми ... Съжалявам, г-н Уилямс.
- Джон, не работим заедно за първи път. Моля те, не го правя за себе си, а за малкото ми момче! Нуждая се от пари за лечението му ...
-Това е покъртителна история, но няма какво да направя, ръцете ми са вързани ...
”Това беше. Загубих го, по дяволите, загубих рожбата си ...! „  
Джак се прибра вкъщи. Там го посрещна Джуниър.
-Здравей, тате! Липсваше ми! Как беше на работа? Утре ще ходим ли пак при докторът?
Не, синко, утре няма да ходим.
-А вдругиден, тате, ще идем ли?
-Не ... и тогава няма ...
Бяха минали няколко дни. Джак не спеше дни и нощи в търсене на изход. По някое време телефонът звънна.
-Добър ден. Вие ли сте Джак Уилямс?
-Да, аз съм, кажете?
-Обаждаме се от местната болница. С прискърбие ви съобщаваме, че вчера, 13.01. 1969г. почина  Били Джоунс. Вие бяхте посочен от него като единствен близък. Погребението ще се състои утре от 14:00 часа. Бихте ли могли да дойдете, защото той остави и писмо за вас.
-Да, разбира се, ще дойда.
”Какво става по дяволите?! Господи, какво искаш от мен? Какъв е този урок, който искаш да ми дадеш? Защо просто не отне моя живот? ... „
    На другия ден Джак взе писмото. Отвори го, а от него изпадна малко ключе. Текста казваше: „ Скъпи ми другарю, ако четеш това, значи вече не съм сред живите. Да, знаех, че края е близо, но не исках да те натоварвам излишно. Все пак аз съм само един луд, на кого ли ще липсвам толкова. От теб искам да вземеш ключето и да отидеш до банката. Дай им го, те знаят какво да правят.

П.С. : Благодаря ти, не бих могъл да си представя как бих оцелял толкова време без приятел като теб! „
-Сбогом, приятелю ... едва успя да промълви през сълзи Джак.
Той взе първото метро и отиде в банката. Мина на свободното гише и само подаде ключето, както Били му беше заръчал.
-Елате с мен. Касиерката отвори трезора, а след това и една метална кутия, за която беше ключето.
-Това е завещанието на г-н Джоунс. В него вие сте единственият му наследник, а наследството е както следва:
1. Акции в размер на 58% от „Джоунс Холдинг”
2. Права върху всички 36 ретро автомобила на г-н Джоунс
3. 3 имота в покрайнините на града
Джак остана поразен. „Били едва преживяваше ... Как ?! ... Откъде ... ?!
- Нуждаем се единствено от подписът Ви и завещанието влиза в сила.
Джак се прибра вкъщи със сълзи на очите и прегърна Джуниър.
-Здравей, тате, как мина денят ти?
-Нямаше как да е по-добре,сине ... нямаше как да е по-добре.
Вечерта Джак чу по телевизията че група от учени разработили експериментално лекарство, което лекувало до 98% от болестотворните клетки на рядката болест ...
-Джуниър! Ела тук!
-Да, тате, кажи?
-Лети ли ти се със самолет?
-Да тате, много!
- Утре ще летим, и то призори!
-Ураа ... благодаря ти тате! Обичам те!
- И аз те обичам, детето ми ...

Живот

      Всички съществуваме. Да, това е така, но не всички живеем. Ежедневни проблеми, тревоги, опъване на нерви ... всеки преминава през това. И тук идва най-важното ...
Ако нямаш човек, на когото да споделяш, човек, който да те разбира, да те изслушва, да се опитва да ти помага във всяка шибана ситуация ... то тогава не можеш да се пребориш. Не е нужно да познаваш човек от години, за да му се довериш, всъщност ... не е нужно дори и да го познаваш ... Стига само да усетиш, че това е този, на който би могъл да споделиш терзанията си. Такива хора заслужават едно голямо и истинско БРАВО, а за тези, които си мислят, че ще се справят без приятели ... е, пожелавам им успех.

Fallen down

     Е, тук ще пиша, за това, как животът подлага всеки на изпитания. За някой по-леки, за други такива, които могат да доведат до пълно унищожение на личността и духа...
    Героят на тази писаница е от вторите. Да говоря "меко и лирично" ли ?! НЕ! Тук ще напиша нещатата, такива, каквито са, каквито съм ги преживял, нещатата, такива, каквито са способни да те сринат. Е, животът ми ли? Ако трябва да съм честен, не го пожелавам на никого. Да си на 9, да стоиш до баща си, който те обича с цялото си сърце, и да виждаш, че го губиш, без да можеш да направиш абсолютно нищо. Да, животът продължи, но различен, с огромна бездна в него. И не, времето не лекува, нищо не лекува такава болка. Нищо не може да заличи спомените, хубавите моменти, обичта .... Не, нищо ...
    Сега, дълго след това, съдбата отново реши да "изпита" нашия герой... Е, не съм сигурен, че този път "животът просто ще си продължи" . Много хора казват, че такива"изпитания" правели човека по-силен и т.н ... Е, може би говорят така, защото не са преминавали през такива неща, или просто защото си мислят, че са ги "преживяли". "Животът е труден, но трябва да се бориш с него, "това само ще те прави по-силен"" и т.н. и т.н. .... Добре звучи, нали? Да, на думи наистина е лесно. И да, има и такива, които някакси успяват. Но другите ... те никога не се преборват ... те продължават своя живот, таейки всичко в себе си. Боят се да споделят от постоянен страх някой да не ги нарани, или в доста от случайте, просто защото не могат да бъдат разбрани. Те споделят единствено чрез своите сълзи, падащи всеки път,
когато си спомнят миналото ....