Стоеше на една пейка. Сив, мрачен, изпълнен с абсолютно нищо ден. Бързо преминаващи коли, сгъстяващи се облаци, нямаше дори един гарван за разнообразяване на картинката. Кой стоеше ли? Той. Да, просто той.
Тропот от бягащи стъпки по паважа.
-Хей, спри! На къде бягаш така? Спри! Гони ли те някой? Хаха.
- Не мога! Бързам! Бягам! Гони ме!
-Чакай, кой те гони? Ха, спри, тук е сигурно. Когато стоиш на едно място си в безопасност.
-Явно ти си по-заблуден и от мен. Тръгвай веднага! Тя идва!
-Ха, че къде да ходя? Коя е ТЯ?
-Вечността. Идва.
-Ти май не си с всичкия си. Каква вечност, коя си ти?
-Не, ти ми кажи кой си.
-Аз съм ... всъщност не знам кой съм. Всички ме наричат Джон. Стоя тук и чакам.
-Какво чакаш?
- Да ми се случи нещо. Нещо хубаво. Все някога трябва да стане и това.
-Да. Това са И любимите думи.
-На кого? Пак ли на твоята Вечност?
- Ха, да. Стани и тръгни с мен. Довери ми се.
-Та аз дори не те познавам, не се представи, как да оставя сигурното и да тръгна с теб?
-Довери ми се, ще ти разкажа по пътя.
И все пак тръгнали. Джон не осъзнавал защо е оставил „своята безопасност“ , но пък някакви нови чувства напирали в него- доверие и любопитство.
- Ще ми кажеш ли все пак коя си и на къде отиваме?
- Мен ме наричат по много начини – хахо, откачена, побъркана, загубила разсъдъка си, а някои хора – просто Хоуп. Като се замисля, последното е за предпочитане, ха!
- Ако и на тях си говорила същите неща, разбирам защо са те наричали така. Човек е в безопасност на познатото място, неизвесността носи със себе си опасности.
- И какво ти е донесла до сега твоята безопасност? Щастие?! Хубави моменти?! Стоиш и чакаш ... и чакаш, и чакаш докато не дойде ... ТЯ, Вечността. И тогава какво? Ще бъде късно за всичко. Идва , взима те с нея и това е, каквото си открил- до там. Какво ще ти остане? А?! Знаеш ли?! Едно огледало. Огледало, в което се гледаш всеки ден, но не виждаш външността си, а това, което е в теб. А то погрознява. Погрознява всеки ден, увяхва като откъснато цвете и ти не можеш да направиш нищо, за да го спреш. ТЯ ще е свършила своята работа добре, двамата заедно ще чакате деня на пристигането И, когато ще дойде за теб. Тогава няма да имаш дори огледало, Джон. Нищо. Едно нищо. Мрак. Мрак и тишина. Знаеш ли, всъщност ти си един голям късметлия. Късметлия си, че те открих преди НЕЯ.
Тук Джон замлъкна. Може би за пръв път в живота си той наистина се замисли над тези неща. Какво ще стане, ако всичко свърши? Аз не съм постигнал нищо, няма да оставя нищо след себе си, не дръзнах да опозная непознатото, да рискувам , да живея ...
-Хоуп, помогни ми! Нека да не спираме! Да вървим! Нека да ... всъщност ... на къде, Хоуп? Какво трябва да направим?
-Ха, сега взе, че ти стана интересно, а?! Върви, Джон, върви с мен. Няма да спираме. Ще вървим, без да гледаме назад, защото нямаме време. Рано или късно ТЯ ще дойде. Но до тогава има време. Ще сме открили нови светове, нови хора, нови преживявания, нови чувства ... все неща, непонятни за теб.
-Добре, но все пак, ТЯ ще дойде някой ден, Хоуп.
- Това е нещо, което дори аз не мога да предотвратя. Аз мога само да те насоча, да бъда твоя спътница. Ти избираш, Джон, мрака или живян пълноценно живот, низ от падения и възходи, както трудни, така и прекрасни моменти и събития, бурен живот и спокойни старини, заобиколен от близки и хора,на които можеш да разчиташ и си го правил цял живот. Ти решаваш, Джон, изборът е твой.
Няма коментари:
Публикуване на коментар