Песен

Пей, сърце
недей се ти скърби,

пей, сърце, дори и да боли!

Радвай се на кръгозора ти,

на мъждукащата светлина дори!

За тъгата ти не мисли,

за съдбовните сплетни,

нито за горестните дни!

Пей, сърце

недей се ти скърби,

с песен ти продължи

пътека нова си проправи

света свой промени!

Продължи да съществуваш,

над тъгата да пируваш

и накрая ще възтържествуваш!

Пей, сърце

ахх, ти, недорасло дете

пей, за светло бъдеще!

Съдба

 

  "Трябва да пиша, по дяволите, трябва да пиша" ... така започваше всяка сутрин на Джак-32 годишен писател, работещ единствено, за да смогва да купува животопотдържащите лекарства на сина си - Джак младши, страдащ от неизлечима болест. Жената на Джак го беше напуснала ... Според нея той живеел в свой измислен свят, бил загубил връзка с действителността.

   Джак-младши бе едно жизнерадостно, добро дете. Всяка сутрин майка му го водеше на детска градина, баща му го взимаше и всеки път минаваха през кварталната бакалия , за да получи наградата за послушанието си- вафла.  Малчуганът бе наистина щастлив, а това, че родителите му се разбираха за всичко и си помагаха го караше да се гордее с тях. Да, наистина семейството живееше в една пълна идилия, докато хлапето не настина и трябваше да посети болницата. Докторът го прегледа, направи стандартните изследвания, но като пристигнаха резултатите ... остана като вцепенен. Помоли майката да изведе рожбата си, а бащата да остане.
- Господине, в кариерата си никога не ми е било толкова тежко да изреча тези думи ...
-Но какво, какво има, докторе?! Кажете! Моля ви!
-Вашият син ... това малко дете, невидяло нищо от живота, това е толкова рядка, нелечима болест ... защо точно на него ...
Тук Джак стана, избърса сълзите си, и излезна. Докторът го последва.
-Господине, почакайте! Сразеният мъж се обърна, като по изражението му се видя, че се подготвя да чуе следващите демонични стенания.
-Ако веднага започнем лечение с едни нови лекарства можем да удължим животът му!
-Докторе, с колко ... ?
- Ами ... да кажем , че има шанс да отгледате дори и внуци, г-н Уилямс!
- Направете всичко, което трябва!
-Но ...
-Какво но?!

-Трябва да ви кажа, че това са съвсем нови лекарства и лечението не е никак евтино.
-Погледнете го, само вижте пламъка в невинните му очи, мислите ли, че не бих направил и повече от възможното, за да го задържа до себе си? Той ми е всичко, докторе, моля ви, помогнете му!
Така и стана. От следващата седмица вместо на детска градина, Джуниър идваше в болницата за така необходимите системи. Изглеждаше здрав, но като че ли той сам усещаше, че нещо не е както трябва. Загубиха се детската му лъчезарност, детските му пакости и смях. Семейство Уилямс стана пълна противоположност на това, което бяха до сега- спряха да общуват с приятелите си, да ходят на каквито и да е мероприятия, дори спряха и да си говорят, нямаше за какво.
   Един ден Джак завърши романа си. Както и при всеки предишен, го занесе на ментора си, Били "Лудия" Джоунс. Той беше 63 годишен, дребнав човек, за когото всички казваха, че не е с всичкия си .
-Е Джак, ако съдя по творението ти, нещо яко е разтърсило живота ти. Всъщност какво става, виждаш ми се блед, не си се постригвал, не си се обръснал ... какво има?! да не би пак г-жа Уилямс да е объркала нещата ?!
- Не, стари ми приятелю, ако беше това, то сега бих те черпил с питие и бихме се смяли на това. Джаки, Били, моето малко момче ... Били, той умира, разбираш ли?! Умира, а аз не мога да направя нищо! Мога единствено да продължавам да го водя в гадната болница, и да се надявам, че ще мога да удължа жизнения му път ... Не изчака своя другар да каже нито дума. Стана, взе листовете с писанията си и хукна през вратата. „Ами сега, дали издателят ще го удобри?! Боже, моля те , трябва да го хареса и да го публикува, какво ще правя иначе?! Спестяванията ми свършиха! ... не трябва да мисля за тези неща, Боже, полудявам! Джак връхлетя в сградата а пред офиса го пресрещна секретарката.
-Добър ден, господине. Имате ли уговорен час?
-Не, нямам и не ми трябва!
Той блъсна вратата.
- Добър ден, г-н Уилямс! С какво мога да ви бъда полезен този път?
-Г-н Харис, извинете ме за безпардонното ми поведение, но наистина трябваше да се срещна с вас! Нося бестселърът, който ще донесе големи приходи както на мен, така и на вас и вашата така уважавана компания! ( Джон Харис бе директор на най-голямата издателска компания в областта и ако искаш да постигнеш нещо наистина значимо, то той е ключът за това. Джак имаше и предишни сделки с него, за това знаеше как да му влезне под кожата.)
- Новият бестселър ли? Ха! Нека го прочета, а Вас ще ви помоля да изчакате отвън.
Джак излезна. Опитваше се да не мисли за нищо, да успокои малко ума и сърцето си. Никой не може да каже колко време стоя той в чакалнята. Минутите минаваха като векове, прекарани в огньовете на Ада. „Нека влезе!” се чу от високоговорителя на бюрото на секретарката, а Джак дори не чака тя да го покани.
-Влезте, г-н Уилямс.
-Е, как е ? Хареса ли Ви ?
-Вижте, наистина е добър. Много добър при това. Но, разбирате ли, не е важно дали аз ще го харесам. Важно е какво читателят иска. В днешния модерен свят романи като Вашия за искреност и любов ... как да кажа ... са малко изтъркани. Модерният човек не се интересува от това. Той иска да чете за нoвостите, за технологиите, за актуалните проблеми ... Съжалявам, г-н Уилямс.
- Джон, не работим заедно за първи път. Моля те, не го правя за себе си, а за малкото ми момче! Нуждая се от пари за лечението му ...
-Това е покъртителна история, но няма какво да направя, ръцете ми са вързани ...
”Това беше. Загубих го, по дяволите, загубих рожбата си ...! „  
Джак се прибра вкъщи. Там го посрещна Джуниър.
-Здравей, тате! Липсваше ми! Как беше на работа? Утре ще ходим ли пак при докторът?
Не, синко, утре няма да ходим.
-А вдругиден, тате, ще идем ли?
-Не ... и тогава няма ...
Бяха минали няколко дни. Джак не спеше дни и нощи в търсене на изход. По някое време телефонът звънна.
-Добър ден. Вие ли сте Джак Уилямс?
-Да, аз съм, кажете?
-Обаждаме се от местната болница. С прискърбие ви съобщаваме, че вчера, 13.01. 1969г. почина  Били Джоунс. Вие бяхте посочен от него като единствен близък. Погребението ще се състои утре от 14:00 часа. Бихте ли могли да дойдете, защото той остави и писмо за вас.
-Да, разбира се, ще дойда.
”Какво става по дяволите?! Господи, какво искаш от мен? Какъв е този урок, който искаш да ми дадеш? Защо просто не отне моя живот? ... „
    На другия ден Джак взе писмото. Отвори го, а от него изпадна малко ключе. Текста казваше: „ Скъпи ми другарю, ако четеш това, значи вече не съм сред живите. Да, знаех, че края е близо, но не исках да те натоварвам излишно. Все пак аз съм само един луд, на кого ли ще липсвам толкова. От теб искам да вземеш ключето и да отидеш до банката. Дай им го, те знаят какво да правят.

П.С. : Благодаря ти, не бих могъл да си представя как бих оцелял толкова време без приятел като теб! „
-Сбогом, приятелю ... едва успя да промълви през сълзи Джак.
Той взе първото метро и отиде в банката. Мина на свободното гише и само подаде ключето, както Били му беше заръчал.
-Елате с мен. Касиерката отвори трезора, а след това и една метална кутия, за която беше ключето.
-Това е завещанието на г-н Джоунс. В него вие сте единственият му наследник, а наследството е както следва:
1. Акции в размер на 58% от „Джоунс Холдинг”
2. Права върху всички 36 ретро автомобила на г-н Джоунс
3. 3 имота в покрайнините на града
Джак остана поразен. „Били едва преживяваше ... Как ?! ... Откъде ... ?!
- Нуждаем се единствено от подписът Ви и завещанието влиза в сила.
Джак се прибра вкъщи със сълзи на очите и прегърна Джуниър.
-Здравей, тате, как мина денят ти?
-Нямаше как да е по-добре,сине ... нямаше как да е по-добре.
Вечерта Джак чу по телевизията че група от учени разработили експериментално лекарство, което лекувало до 98% от болестотворните клетки на рядката болест ...
-Джуниър! Ела тук!
-Да, тате, кажи?
-Лети ли ти се със самолет?
-Да тате, много!
- Утре ще летим, и то призори!
-Ураа ... благодаря ти тате! Обичам те!
- И аз те обичам, детето ми ...

Живот

      Всички съществуваме. Да, това е така, но не всички живеем. Ежедневни проблеми, тревоги, опъване на нерви ... всеки преминава през това. И тук идва най-важното ...
Ако нямаш човек, на когото да споделяш, човек, който да те разбира, да те изслушва, да се опитва да ти помага във всяка шибана ситуация ... то тогава не можеш да се пребориш. Не е нужно да познаваш човек от години, за да му се довериш, всъщност ... не е нужно дори и да го познаваш ... Стига само да усетиш, че това е този, на който би могъл да споделиш терзанията си. Такива хора заслужават едно голямо и истинско БРАВО, а за тези, които си мислят, че ще се справят без приятели ... е, пожелавам им успех.

Fallen down

     Е, тук ще пиша, за това, как животът подлага всеки на изпитания. За някой по-леки, за други такива, които могат да доведат до пълно унищожение на личността и духа...
    Героят на тази писаница е от вторите. Да говоря "меко и лирично" ли ?! НЕ! Тук ще напиша нещатата, такива, каквито са, каквито съм ги преживял, нещатата, такива, каквито са способни да те сринат. Е, животът ми ли? Ако трябва да съм честен, не го пожелавам на никого. Да си на 9, да стоиш до баща си, който те обича с цялото си сърце, и да виждаш, че го губиш, без да можеш да направиш абсолютно нищо. Да, животът продължи, но различен, с огромна бездна в него. И не, времето не лекува, нищо не лекува такава болка. Нищо не може да заличи спомените, хубавите моменти, обичта .... Не, нищо ...
    Сега, дълго след това, съдбата отново реши да "изпита" нашия герой... Е, не съм сигурен, че този път "животът просто ще си продължи" . Много хора казват, че такива"изпитания" правели човека по-силен и т.н ... Е, може би говорят така, защото не са преминавали през такива неща, или просто защото си мислят, че са ги "преживяли". "Животът е труден, но трябва да се бориш с него, "това само ще те прави по-силен"" и т.н. и т.н. .... Добре звучи, нали? Да, на думи наистина е лесно. И да, има и такива, които някакси успяват. Но другите ... те никога не се преборват ... те продължават своя живот, таейки всичко в себе си. Боят се да споделят от постоянен страх някой да не ги нарани, или в доста от случайте, просто защото не могат да бъдат разбрани. Те споделят единствено чрез своите сълзи, падащи всеки път,
когато си спомнят миналото ....

Тегаво

    Е, края на годината. Повечето "ученици" се радват, празнуват, правят планове за лятото и все такива красоти.Е да, но не всички. Има и такива, за които това, че свършва годината е най-малката им грижа. Те продължават със своите проблеми- при някои непризнателност, подигравка с личноста, липса на вяра у човека, несподелена любов или каквито гаднории се сетиш, драги ми читателю. Как се справят тези хора ли ? Може би очакваш, че ще кажа, че са свикнали да се борят, правят го всеки ден и бляя бляя бляя ... но не. На тези хора им е писнало. Не може да се живее като в изгнание или в името на някой друг. В крайна сметка ти живееш своя СОБСТВЕН живот и трябва да мислиш за него. Всеки изразява своя "бунт" по различни начини- един с алкохол, друг с караници, които биха били достойни за най-пикантната сапунка, трети с разходки в тъмното и размишление.
   E, героят на моето писание е от последния тип.Часът- около 11. Героят ( ще го наричам Сянката) се прибираше към дома си. Имаше фобия от тъмното, но пък винаги избираше най-тъмните маршрути. Не може да го разбере човек. Не си носеше слушалките, затова си пусна музика директно от телефона. Песента- Godsmack-Stand alone. Идеална за момента. Сянката вървеше бързо, с леки подскоци и мятане на главата. Чувстваше се инвинсибъл, сиреч Супер-мен. Следващата песен- Slipknot-Psychosocial. Вече дори Супер-мен не беше достатъчно силен. Крачките ставаха все по-големи , както и подскоците. Сянката чу някакви стъпки, но докато се усети ... беше твърде късно. Чу се псувня а след това и ударът на бокса в главата на Сянката ... Не почувства болка. За секунда той си представи как ако бе минал през голямата и светла улица това не би се случило. Но откъде пък и той да знае, че тук ще има отрепки, готови да убият човек за 20 лв. или кутия цигари. Станалото станало. Нищо не можеше да се промени.
На следващата сутрин се събуди в болнична стая. Апарат за дишане, гипсово корито и 69 шева в тила ... До него имаше хора с кървясали от плач очи, които го погледнаха, сякаш грейнаха като видяха отворените му очи ... и отново заплакаха, този път от щастие. Сянката заплака с тях. Чрез сълзите си той благодареше на тези "странници" за любовта им ...
    Дали те наистина бяха непознати, или не ги бе виждал с това им лице? ... никой така и не разбра ... дори и той ....

Молитва

И нека завали бензин

цигарите като градушка да падат
светкавиците-запалки с керосин
гръмотевиците-двигателен рев ...

Ад и Рай

Великден. Семейни празници и след празненството у дома отидох и на село.Хубаво селце. Рейсът ме свали в началото, а трябваше да стигна до другия край, та ... имах време да го огледам пак. Къщата на баба е последната, срещу нея-гробищата, а след нея- гората.Стигнах. Вътре, както винаги по празници, имаше гости - среща с близки, разговори за живота, за миналото, за бъдещето, за всичко. И разбира се се стигна до темата, по която не мога да говоря много, защото вече ми беше малко банална-учението. Не че съм слаб ученик, даже напротив, но понякога ми идва в повече цялото това разпитване, съвети, предложения и т.н. По средата на разговора вече се бях наситил на „Учи, учи” и  „университети, колежи, студенти” и всякакви от сорта и културно се оттеглих. Изкачих се на възвишението (казано на разговорен език-баира) и се загледах ... От това място се виждаше цялото село, че дори и целия окръг ... Поляни, планини ... Нямаше как да не си запея „Моя страна, моя България” ... Чувството на гордост не ме пускаше, а силният вятър, който брулеше голите скали, само засилваше тръпките, пъплещи по гърба ми ...Това е от тези усещания, които не искаш да спират ... тези моменти, в които ти наистина си горд с това, което си, с това, от което си част и за което безброй души са дали живота си...Не знам колко съм стоял там. Не усещах времето. Прибрах се. Не ми се излизаше и реших да гледам филм- случи се от любимите ми. Свърши към 23:30. Допуши ми се. Излезнах на двора и останах като ... вцепенен ... Такава тишина не бях срещал до сега ... Единствените звуци идваха от щурците, които пак бяха засвирили своята песен. Не посмях да отида по нататък. Седнах и се завзирах в тъмнината, която бе нарушена единствено от мъждукащата улична лампа и отраженията в мраморните надгробни плочи ... Запалих цигара. Димът само допълваше мистичността и някакси ... плашещата монотонност ...Този пейзаж ме накара да се замисля ... Дали въобще раят и адът са 2 противоположни неща?! Дали въобще съществуват?! Дали ... те не са едно място... погледнато през 2 различни кръгозора ...