Fallen down

     Е, тук ще пиша, за това, как животът подлага всеки на изпитания. За някой по-леки, за други такива, които могат да доведат до пълно унищожение на личността и духа...
    Героят на тази писаница е от вторите. Да говоря "меко и лирично" ли ?! НЕ! Тук ще напиша нещатата, такива, каквито са, каквито съм ги преживял, нещатата, такива, каквито са способни да те сринат. Е, животът ми ли? Ако трябва да съм честен, не го пожелавам на никого. Да си на 9, да стоиш до баща си, който те обича с цялото си сърце, и да виждаш, че го губиш, без да можеш да направиш абсолютно нищо. Да, животът продължи, но различен, с огромна бездна в него. И не, времето не лекува, нищо не лекува такава болка. Нищо не може да заличи спомените, хубавите моменти, обичта .... Не, нищо ...
    Сега, дълго след това, съдбата отново реши да "изпита" нашия герой... Е, не съм сигурен, че този път "животът просто ще си продължи" . Много хора казват, че такива"изпитания" правели човека по-силен и т.н ... Е, може би говорят така, защото не са преминавали през такива неща, или просто защото си мислят, че са ги "преживяли". "Животът е труден, но трябва да се бориш с него, "това само ще те прави по-силен"" и т.н. и т.н. .... Добре звучи, нали? Да, на думи наистина е лесно. И да, има и такива, които някакси успяват. Но другите ... те никога не се преборват ... те продължават своя живот, таейки всичко в себе си. Боят се да споделят от постоянен страх някой да не ги нарани, или в доста от случайте, просто защото не могат да бъдат разбрани. Те споделят единствено чрез своите сълзи, падащи всеки път,
когато си спомнят миналото ....

Тегаво

    Е, края на годината. Повечето "ученици" се радват, празнуват, правят планове за лятото и все такива красоти.Е да, но не всички. Има и такива, за които това, че свършва годината е най-малката им грижа. Те продължават със своите проблеми- при някои непризнателност, подигравка с личноста, липса на вяра у човека, несподелена любов или каквито гаднории се сетиш, драги ми читателю. Как се справят тези хора ли ? Може би очакваш, че ще кажа, че са свикнали да се борят, правят го всеки ден и бляя бляя бляя ... но не. На тези хора им е писнало. Не може да се живее като в изгнание или в името на някой друг. В крайна сметка ти живееш своя СОБСТВЕН живот и трябва да мислиш за него. Всеки изразява своя "бунт" по различни начини- един с алкохол, друг с караници, които биха били достойни за най-пикантната сапунка, трети с разходки в тъмното и размишление.
   E, героят на моето писание е от последния тип.Часът- около 11. Героят ( ще го наричам Сянката) се прибираше към дома си. Имаше фобия от тъмното, но пък винаги избираше най-тъмните маршрути. Не може да го разбере човек. Не си носеше слушалките, затова си пусна музика директно от телефона. Песента- Godsmack-Stand alone. Идеална за момента. Сянката вървеше бързо, с леки подскоци и мятане на главата. Чувстваше се инвинсибъл, сиреч Супер-мен. Следващата песен- Slipknot-Psychosocial. Вече дори Супер-мен не беше достатъчно силен. Крачките ставаха все по-големи , както и подскоците. Сянката чу някакви стъпки, но докато се усети ... беше твърде късно. Чу се псувня а след това и ударът на бокса в главата на Сянката ... Не почувства болка. За секунда той си представи как ако бе минал през голямата и светла улица това не би се случило. Но откъде пък и той да знае, че тук ще има отрепки, готови да убият човек за 20 лв. или кутия цигари. Станалото станало. Нищо не можеше да се промени.
На следващата сутрин се събуди в болнична стая. Апарат за дишане, гипсово корито и 69 шева в тила ... До него имаше хора с кървясали от плач очи, които го погледнаха, сякаш грейнаха като видяха отворените му очи ... и отново заплакаха, този път от щастие. Сянката заплака с тях. Чрез сълзите си той благодареше на тези "странници" за любовта им ...
    Дали те наистина бяха непознати, или не ги бе виждал с това им лице? ... никой така и не разбра ... дори и той ....

Молитва

И нека завали бензин

цигарите като градушка да падат
светкавиците-запалки с керосин
гръмотевиците-двигателен рев ...

Ад и Рай

Великден. Семейни празници и след празненството у дома отидох и на село.Хубаво селце. Рейсът ме свали в началото, а трябваше да стигна до другия край, та ... имах време да го огледам пак. Къщата на баба е последната, срещу нея-гробищата, а след нея- гората.Стигнах. Вътре, както винаги по празници, имаше гости - среща с близки, разговори за живота, за миналото, за бъдещето, за всичко. И разбира се се стигна до темата, по която не мога да говоря много, защото вече ми беше малко банална-учението. Не че съм слаб ученик, даже напротив, но понякога ми идва в повече цялото това разпитване, съвети, предложения и т.н. По средата на разговора вече се бях наситил на „Учи, учи” и  „университети, колежи, студенти” и всякакви от сорта и културно се оттеглих. Изкачих се на възвишението (казано на разговорен език-баира) и се загледах ... От това място се виждаше цялото село, че дори и целия окръг ... Поляни, планини ... Нямаше как да не си запея „Моя страна, моя България” ... Чувството на гордост не ме пускаше, а силният вятър, който брулеше голите скали, само засилваше тръпките, пъплещи по гърба ми ...Това е от тези усещания, които не искаш да спират ... тези моменти, в които ти наистина си горд с това, което си, с това, от което си част и за което безброй души са дали живота си...Не знам колко съм стоял там. Не усещах времето. Прибрах се. Не ми се излизаше и реших да гледам филм- случи се от любимите ми. Свърши към 23:30. Допуши ми се. Излезнах на двора и останах като ... вцепенен ... Такава тишина не бях срещал до сега ... Единствените звуци идваха от щурците, които пак бяха засвирили своята песен. Не посмях да отида по нататък. Седнах и се завзирах в тъмнината, която бе нарушена единствено от мъждукащата улична лампа и отраженията в мраморните надгробни плочи ... Запалих цигара. Димът само допълваше мистичността и някакси ... плашещата монотонност ...Този пейзаж ме накара да се замисля ... Дали въобще раят и адът са 2 противоположни неща?! Дали въобще съществуват?! Дали ... те не са едно място... погледнато през 2 различни кръгозора ...

Мистерия

         Хубав, слънчев, пролетен ден. Часът бе около 11 преди обяд. Събудих се, закусих и се замислих как да премине денят ми. След дълго премисляне и много отказани предложения реших да изляза сам, на разходка. Не бях го правил скоро, а и хората казват, че било хубаво да останеш насаме с мислите си, уж.

        Взех необходимото (кожено яке, телефон със слушалки, китарата и цигарите) и тръгнах. Телефонът засвири и първата песен - Hinder-Lips of an angel. Хареса ми, но тогава още не знаех, че тя ще остане в съзнанието ми, заедно с един прекрасен спомен. Бях решен да ида на „Острова”. Слънце, зеленина, абе направо идилия. По пътя събрах само негативни чувства и неодобрителни погледи – все пак бях с визията на „деградант” – китара на гърба и цигара в устата. Но хайде, както и да е. Не се обидих, няма как да се сърдиш на хора, живяли по времето на Тато ...

       И така. Стигнах въпросния парк. Обиколих наоколо и открих подходящата пейка-измежду дърветата, на сянка. Седнах, извадих китарата от калъфа и засвирих. Не, че го можех много, но пък аз бях доволен. Насъбраха се хора – млади семейства с малки деца, явно звуците от струните ги бяха привлякли. „Какъв обрат в чувствата...” – си помислих, но не казах нито дума ... само се усмихвах. Мина известно време и хората си тръгнаха. Отиде си и детския смях. Тишината седна на своя трон, а на мен ми стана някакси ... самотно. „К’во пък” – си казах – „излезнал съм, за да бъда сам”. Тези думи трябваше да ме успокоят, но май не постигнаха голям успех. Оставих китарата, запалих цигара и си пуснах музика- „Scorpions-Send me an angel”. Тъкмо си мислех, че наоколо няма никого, когато я видях ... Катранено черна коса, небесно сини очи... явно Бог също бе чул молитвата от песента ... Изглеждаше, че бе дошла да потича... Мина покрай пейката, на която седяхме аз и китарата, погледна ме, със дълбоките си като океан очи, а усмивката и ... имах чувството, че дори и слънцето и завидя ... Не успях дори да направя някакво изражение. Бях тотално поразен. Тя усети това, усмихна се още повече и продължи ... Малко след това, осъзнал грешката си, започнах да се ядосвам на себе си и да се хокам. „Защо си такъв всеки път?” „Как може?!” ... Това нямаше да помогне, но човешки реакции, какво да ги правиш.. „Когато мине пак ще я заговоря” . Чаках ... 10, 20, 30 минути ... Тя не се появи. Тръгнах да обикалям, трябваше да я намеря. Търсих ли търсих, но единственото, което намирах бе празните пейки и голите корони на дърветата... Хората ги нямаше ... нямаше го и ангелът ...

       „Guns’n’Roses-Don’t cry” – хмм ...подходяща песен. Махнах се от там, цялата тази меланхолия и монотонност не ми действаха особено добре. Вървях по улици, по които не бях минавал преди. Надявах се пак да срещна ангелските очи ... Телефонът звънна- мой приятел с покана за кафе – затворих , без да кажа и дума. Хиляди въпроси раздираха ума ми ... „ Кое беше това момиче?” , „ Къде се беше дянало ?” , „ Щях ли да я видя отново?” ... Толкова много въпроси, а нито един отговор ... Поех пътя към вкъщи. „ Epica” допринасяха за усилването на и без това трудната ситуация. Имах чувството, че времето беше спряло, а заедно с него и хората. Момичето, случката, историята ... всичко остана една МИСТЕРИЯ ...